вторник, 7 февруари 2017 г.

За "СВЕТЛИНА ОТ ИЗТОКА" - един светъл пътепис на Наталия Бояджиева, посветен на Китай









Как се разказва на роден език за пътуване до далечна страна с много различна и богата култура? Има поне два начина – сухо, с много факти, които правят четенето по-трудно и тромаво, или пък по-емоционално и лично ангажирано, така че човек да види страната през очите на пътешественика, който я описва, сякаш е до него... В книгата си „Светлина от Изтока”, посветена на 3-годишния й престой в Китай, Наталия Бояджиева е по-близо до втория вариант, но в страниците й няма прекалена емоционалност, а една прекрасна умереност, която прави четенето наистина много леко и приятно, и подбужда към размисъл... Езикът й е поетичен, което донякъде навярно се дължи на факта, че авторката е филолог, но това е и дарба – винаги ценна. Акцентът неизменно е един – самият Китай и неговите жители.

Тази книга мислено пренася читателите си далеч от дома и разказва сладкодумно за безбройните чудеса и съкровища на древната китайска култура. Без да идеализира, но и без да омаловажава нищо. Със стремеж да разбере непознатото и с искрената любознателност на дете, което тръгва на училище. А училището е самият живот за хората с отворени сърца и умове, сред които със сигурност е и Наталия. Както казва самата тя: „Най-ценното на пътуването е способността да преживяваш ежедневните неща като за първи път, да бъдеш в позиция, в която почти нищо не ти е познато. Не правихме детайлни предварителни проучвания, особено за най-прочутите места, именно заради свежестта на впечатленията и изненадата на първопроходеца.” И сякаш и ние, читателите, виждаме заедно с нея Великата китайска стена, многобройните статуи на Буда, разпръснати в най-различни храмове, планини и възвишения с изключително поетични имена, разхождаме се с нея и опознаваме градове, крайбрежия, старинни места, модерни музеи и местни хора... Заедно с Наталия научаваме за червените пликове с пари, които се подаряват на близките хора по празници и за червените булчински рокли, защото този цвят е символ на щастие за китайците, за лунния сладкиш, който си приготвят в средата на есента, за винарските райони, които се учат от традициите на напредналите в това отношение страни и вече им съперничат по успехи, за ходенето на плаж нощем... Докосваме се до душата на Китай.

Този пътепис е като приятелски разговор и затова читателя не се замайва от пъстрия калейдоскоп от факти за отдалечената от нас (не само географски) азиатска страна, а я опознава истински. Бих прочела страници, написани по подобен начин, за което и да е място по света, дори за целия свят! Чрез силата на словото човек може да пътува – и във времето, и в пространството, и да се издига над „праха на ежедневието”, в света, който виждат птиците при полет... 
Освен това книгата е много добре оформено издание, придружено от диск с радио-репортажи, а корицата е дело на дъщерята на авторката - Емилия, която е художник и също е била на това пътешествие до Китай.

Да, светлината се ражда на Изток – факт, който е дал красивото заглавие на тази книга, за която ви разказвам и споделям днес. Но топлотата е това, което свързва хората, където и да се намират по света, в единно човечество. Именно такава топлота има в книгата на Наталия.

„Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. В драматургията има предпочитание към така наречения „лош” герой – смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му – по-интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек – не по-малко дълбок и сложен като душевност. Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много.”

петък, 27 януари 2017 г.

ДНЕВНИЦИТЕ НА ЖИВОТА НИ – ОТВЪД ЧЕРНОТО И БЯЛОТО...






„Имаше такива дни, в които исках да издърпам времето назад и да стана отново млад и незнаещ.”
Днес искам да ви разкажа за една специална книга - "Дневниците", на Радослав Гизгинджиев.
Тя не е развлекателно четиво.
Тя е поезия от най-висш порядък, макар на пръв поглед да преобладава прозата. Заглавията на отделните „късове” слово (есета, стихове или друго) са също поезия, сами по себе си. И говорят много.
Тази книга сякаш руши и изгражда отново. И е като крайпътна табела – за изгубени в болката и красотата души, които са способни на любов и на живот, въпреки всичко...

„Спомням си бъдещето и напълно забравям миналото. Това е като да влезеш в река и да усещаш водата, като едно живо същество, в което си – може да те отнесе, удави. Това е като въздуха, който диша от дъха ми.”

Авторът смело преобръща думите, изразите, сякаш са тежки камъни, под които има нещо важно и ценно, и ги използва по свой, нов начин, но това не е самоцелно, както е в така нареченото "изкуство за самото изкуство", а е плод на търсенето и намирането на ярък израз на контрастни чувства и мисли. Гениален израз е на едно съзнание, което вдъхва живот на разпадащи се светове, "съшива" заедно дори противоречащи си състояния. Радослав, както винаги, заговаря читателя, изважда навън и най-съкровеното и задава въпроси... на себе си. И на теб...
За мен тази книга е като птица, която лети над бездна и носи на едното си крило доброто, а на другото - злото, на едното - ангели, на другото - демони, на едното - живот, а на другото - смърт, земята и небето... И името на тази птица е Любов, защото само и единствено любовта може да пренесе всичко над бездната, върху крилете си. Отвъд доброто и злото... А коя е Бездната, ще попитате? Човешкият живот. Човешката душа. Битието ни. Те са бездната, над която духът може да прелети и пренесе всичко, колкото и да е тежко - чрез любовта, която носи в себе си.

„Ако събираме в някой съд сълзите си и ги носим на гърба си, дали и крачка можем да направим?
А тези, които не искат да плачат... Как ли вървят?
Изпитвам болката на някой друг и никога не мога да разбера коя е моята болка.”

Това е дълбокото в тази книга, поне според мен. В дълбочината има и мистика, има метафори, странни образи и всичко това е ирационално, но пределно истинско. Как може да се възприеме? Не чрез ума, във всеки случай. Дори не чрез сърцето. А именно - чрез душата. Тази книга е за Бездната в човешката душа.
Нека смело разперим криле и прелетим над нея! Може и заедно...

 „Любовта се живее с всичките й пламъци.
В тях изгаряме, за да живеем.
А колкото по-малко изпитваме, толкова по-малко живеем.”


Нека сме истински живи! Нали това струва повече от всичко....
Някои хора отиват в Антарктида, за да разберат къде е пределът на човешките сили, а други търсят този предел, срещайки се с ветровете и  ледовете в душата си.


„Стопли лицето на студения живот, за да бъдеш Слънцето в Живота на живота си.”


Ето това е истинска поезия... Поезията на Живота!





понеделник, 16 януари 2017 г.

11.09.2016 - във Велико Търново

Ето един кратък разказ за последното засега представяне на мои книги извън София - то се състоя на 11 септември миналата година в старата столица на България - Търново, на открито - в "The Gallery". Бе един наистина слънчев и красив ден...





Имах щастието до мен да бъде Радослав Гизгинджиев, автор на великолепните книги "Рай", "Вратите", "Пеперудите" (трилогия), "Дневниците" и други. 




Имаше малко хора, може би заради следобедния час, но не можех да остана до по-късно вечерта в града... Бяха обаче сърдечни и слушаха с интерес и внимание мен и Радо. Той прочете есе от втората ми книга "Слънчогледите се прераждат в слънца", наречено "Аз, ти, ние... ние, ти, аз". А аз... вече не помня какво точно прочетох :)










 Поговорихме, слушахме красива музика - мои любими песни, които подбрах  предварително и които звучаха наистина изключително красиво в този ден, на това място, от колоните на "The Gallery"... Бе вълнуващо за мен да ги чуя там, до сцената, до книгите ми и до прекрасните хора, които бяха наоколо.....














 Преди да си тръгна, той ми подари "Дневниците" - една много специална книга, която нямах до този момент, и за която също му благодаря /ето какво написах за нея, след като я прочетох/
Няма да забравя как си поговорихме и за Достоевски, и как през смях Ради сподели, че вече се чувства сякаш той е убил старицата от "Престъпление и наказание", вместо Разколников...
Благодаря му за този ден, изпълнен с дух и красота, за представянето и добрите думи, които каза за мен и моите творби! 
И до нови срещи... някъде, из България... 
 





сряда, 7 декември 2016 г.

По повод 35-я ми рожден ден...








КРАТКА „РЕВИЗИЯ” ПО ПОВОД 35-Я МИ РОЖДЕН ДЕН



Мечти? Имам! Имам и сбъднати, за щастие, имам и за сбъдване... Най-голямата ми мечта тъкмо сега е... за вътрешен мир.

Сърце? Гледам да ме води повече то, отколкото умът ми. Резултатите са по-добри...

Сила? Макар да е променлива величина сякаш при мен – имам. Иначе нямаше да ме има днес, със сигурност!

Работа? Повече вътрешна, отколкото външна е... Но вече се уравновесяват везните на „кантара” на живота ми. 

Усилия? Полагам. Мой навик е, явно.

Противоречия? Рядко липсват. /Всъщност хич не ми липсват, като ги нямам.../

Особеност? Имам сетиво, чувствителност за другите. За болките и страстите, и душите им... Това не е лек път за мен /или за който и да е/, но е мой избор – да бъда открита, а не затворена в себе си душа... Това е голямо изпитание понякога!...

Красота? Важно е за мен да я има наоколо, доколкото е "в очите на гледащия". Тоест в моите очи, когато обичам...

Призвание? Общо взето – намерено. Поне отчасти!


Вяра? Въпреки моментите на колебание и отчаяние, в крайна сметка мисля, че имам достатъчно, за да продължавам истински, пълноценно напред.

Обич? Слава на Бога, има я наистина в сърцето и в живота ми! 

Знание? Общо взето - аз знам, че нищо не знам :)

Толкоз засега. 35 лета...

<3
 

вторник, 22 ноември 2016 г.

ИЗБРАНИ МОИ МИСЛИ





Човек се чувства цялостен, когато душата му е сита.

~

Красотата може да трае само миг на този свят, но душата може да я помни цяла вечност.


~


Най-доброто отношение към нещо е отношението като към нещо свято.









Човек е и толкова голям, колкото са били големи раните, които е надживял...


~


За живите, като за мъртвите - или добро, или нищо!


~


Един буден човек, стремящ се към съзнателен и съзидателен живот, е същество, протегнало ръце към Безкрая...








Слънчогледите се прераждат в Слънца.
С тази мисъл имам предвид старата истина, че каквото наблюдаваме най-много, към каквото е насочено вниманието ни през повечето време – в него се превръщаме един ден. И посланието й е - нека бъдем мъдри, подобно на цветята, и нека следваме нещо истинско, красиво и велико, както слънчогледите следват Слънцето... 

~


Той я гледаше през илюминатора- нашата пра-майка, синята прелестна планета Земя, побрала в себе си, като в кутийка за скъпоценности, безкрая на човешките емоции и ум, радост и тъга, щастие и мъка, униние и скука дори... Побрала в себе си този уникален и безценен дар – Живота, в така разнообразните му проявления... И изглеждаше така безнадеждно самотна след черната бездна на Космоса, която я обграждаше отвсякъде.
В очите му тя изглеждаше като едно безценно съкровище, което сякаш бе забравено или изоставено сред студения вакуумен безкрай от незнаен собственик... Или от своя Създател... Приличаше му на някакво красиво бижу, украсяващо “ревера” на Вселената... Или пък на пеперуда, забодена с невидима карфица върху кадифения Безкрай, за да го краси... И опознава.

/откъс от „Планетата Земя е тъжно-синя”/


~
Има едно общо нещо между хората и вещите. И едните, и другите трябва да тежат на мястото си и да бъдат полезни. На своето си място под Слънцето. Иначе са изгубени. Дори и да знаеш къде са...

~

Животът не ни е даден, за да го слагаме в рамка. И то отрано. Просто го живей и следвай сърцето си, пък рамката сама ще се сложи накрая, така да се каже. Като види цялата картина завършена...







Човек е най-силен, когато има нещо хубаво да даде от себе си, осъзнава това и има волята да го направи. Тогава утрешния ден значи: "имам нещо да дам..." и като всяка сутрин се събуждаш с тази мисъл, все имаш чувството, че животът ти на този свят ще е хубав... Само не се страхувай от живота. Никога не се страхувай от живота...

~

Човек винаги има какво да даде, стига да има желание и сърце за това. Дори и най-бедния и изпадналия в беда сред нас, пак има нещичко, което може да даде на другите... Дори и само да е време и внимание, или една усмивка... Хората повече мислят какво да получат, а то е Божа работа. Трябва да мислим за онова, което можем да дадем от себе си – само то е наша работа...

~

Вярата е като врата, през която от една малка и тъмна стаичка, подобна на затвор, прекрачваш в истинския, светъл и широк свят - без граници, с безброй възможности и един безкраен хоризонт напред...







Никога не гледайте някой друг отгоре или отдолу... Не се поставяйте или чувствайте по-ниско или по-високо. Когато нещо ви смущава - погледнете другите, право в очите, като напълно равни, и е много вероятно да усетите и да разберете и самите вие... Човек е простил истински, не когато си мисли, че всичко, което му се случва е за негово добро,  а когато - поглеждайки в очите, в душата на другия - може да си каже: "...Разбирам те. И ти си човек, като мен, и затова и ти грешиш... Не с моите, а със своите грешки, заради своите си преживявания, мисли и причини..."

~

Музиката на Живота.
Чува я чистото човешко сърце, когато е притихнало...


/от разказа „Музиката на живота”/

~

Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя”, е казал Халил Джубран. Мисля, че е прав. Иначе не би имало смисъл. И кой знае - може би вече е достатъчно издълбана от скръб душата на човечеството. Много от болките и бедите си ги причиняваме сами, един на друг, или дори на себе си, и ако престанем да живеем така може би някой ден, докато все още има Земя и на нея човечество, Слънцето ще изгрее и ще види, че тя е пак „Синята планета”, но вече без да е оцветена така от сълзите на хората, а само от синьото на океаните... 
(от моя предговор към първата ми книга)


Кристина Митева





снимки: личен архив