вторник, 23 август 2016 г.

МУЗИКАТА НА ЖИВОТА





МУЗИКАТА НА ЖИВОТА

1.  Писмото

Еди получи писмо от майка си, докато беше на турне със своята група из Щатите. Всъщност точно в момента той не бе никак далеч от дома си. От градчето, в което живееше тя, го деляха само някакви си 500 километра. Той дори обмисляше дали да не се отбие да я види за малко, когато получи писмото, тъй като обикновено ги делеше по-голямо разстояние. Еди бе все още млад мъж, на 35, и живееше в голям град под наем с приятелката си. Той си изкарваше хляба като музикант, и по-точно като вокалист на група, като между другото умееше и да свири на пиано. И тъй като бе много зает със записи в студио, турнета и концерти, рядко се виждаше с майка си – обикновено веднъж годишно, по Коледа, и то с някои пропуски...
Тя бе единственият човек от семейството му, с който Еди се виждаше. А той имаше всъщност и други близки, които бяха живи. И с които не се бе виждал от години. За това ставаше дума и в писмото, което получи сега. Майка му го молеше да посети по-малкия си брат, Уейн, в психиатричната клиника, недалеч от дома им, в която той бе настанен за лечение от съвсем млад. В момента Уейн бе на 33 години, Христовата възраст... Всъщност Еди, а и никой въобще, не бе сигурен дали брат му имаше нужда от лечение, и все пак фактът бе, че почти целия си съзнателен живот досега Уейн бе прекарал в лечебно заведение. Всеки, който го познаваше лично, щеше да потвърди, че той бе едно много тихо, скромно и кротко момче, което никога не бе проявявало агресия към което и да е живо същество или към себе си, а дори и към вещи, но растеше като много затворено дете, което трудно общуваше с другите... Само от това дойде проблемът с Уейн. Човешките общества не разбират асоциалните свои деца. И засега не полагат особено усилие да ги разберат, а най-често ги затварят още повече. Сякаш се боят от тях, а няма от какво...
Родителите им, Джейн и Чарли, бяха наистина притеснени от затвореното си и явно твърде чувствително дете, и това бе съвсем естествено. Те го водиха при лекари, които от своя страна му слагаха най-различни диагнози през годините – аутизъм, умствена изостаналост, дори шизофрения. Посъветваха майка му и баща му да го оставят в лечебно заведение, а такова имаше недалеч от дома им, в покрайнините на градчето. Майка им обаче чувстваше огромна вина за това и не можа да се освободи от нея през годините... Не можа да си прости, че не направи нещо повече за Уейн, че не успя да го отгледа при себе си и да му осигури нормален живот. Най-сетне – че не успя да му помогне да се отвори към света и другите хора. А вместо това допусна той да живее в психиатрия и да бъде тъпкан с лекарства, от които имаше съмнителна полза. Заради това огромно чувство за вина, заседнало нейде в гърдите й, накрая тя се разболя от рак. Разбира се, Еди се тревожеше за нея и му бе също мъчно и болно за това стечение на обстоятелствата в семейството им, но заживя далеч, опитвайки се да открие и следва своя собствен път, и не можеше да й помогне с кой знае какво, макар и да искаше. Или поне не знаеше как...
Баща им, Чарли, също не можа да понесе тази болка в семейството си, тази рана и празнота, които остави Уейн след себе си, отивайки да живее в психиатрия, и се пропи. Това бе неговият начин да се отърси от постоянната болка. Или поне да се опита... Дори на няколко пъти ги изоставяше. Напускаше дома си за дни, седмици и месеци, и в тези периоди никой не знаеше какво се случва с него и дали въобще бе жив, тъй като той не се обаждаше и не пращаше вести по никого... Тези негови прояви и бягства, както и алкохолизмът, който разви, също допринесоха за болестта на Джейн. Все пак той винаги се връщаше у дома, защото я обичаше истински. Докато един ден не се върна никога повече. Бе шофирал пиян и бе катастрофирал. Загина на място. И за щастие, не уби никого. Освен себе си... Така приключиха мъките му на този свят.
Тогава Еди бе на 25 години... Не бе сирак, защото бе вече голям човек, но понякога се чувстваше наистина сиротно, заради съдбата на семейството си. Намираше утеха и спасение в музиката, която безкрайно обичаше, както и в приятелите си и групата, които за него бяха като второ семейство, макар и не така съдбовно като първото. Донякъде тъкмо обремененото му с болезнени спомени минало го тласна към това да бъде вокалист, за да намери израз на натрупаните емоции и горчивина. Всъщност те направиха гласът му по-дълбок и по-красив. Той достигаше лесно до сърцата и душите на хората, защото езикът на болката е общочовешки и болшинството от нас носим в себе си тежестта на някакви болезнени спомени... Както и на съвестта си.
Именно тя се пробуди и сега у Еди, който държеше писмото на майка си в ръце. Тя го молеше да посети брат си и да намери начин да общува с него. И молбата й бе гореща.
„Скъпи Еди,
аз може да умра скоро. Нека това не звучи, сякаш искам да драматизирам... Просто лекарят ми каза последния път, когато се видяхме, че състоянието ми се влошава, въпреки интензивното лечение.  Така че... приеми молбата ми като предсмъртно желание. Искам, преди да умра, да ви видя заедно. Да видя, че някой все пак е успял да влезе в света на Уейн и да общува с него, макар че аз не успях... Вие двамата сте всичко, което имам... И което ме свързва все още с този свят. Зная, че и вие сте свързани помежду си истински, с невидимата нишка на братството... Имам нужда да се уверя, че сте добре. Че се разбирате... Че има шанс и за Уейн да поживее като нормален човек. Въпреки че може би не си личи, аз никога не загубих надежда за него. Моля те – иди и намери път към сърцето му. Ако някой все пак има ключ за него, това трябва да си ти... Не може всичко да е изгубено. Зная, че изгубеното все някога бива намерено отново... И искам и вие да го научите. От мен или от самия живот...
Вярвам, че Бог бди над нас, винаги.
Надявам се да те видя и прегърна скоро.
С обич:  мама Джейн”
На няколко места по листа мастилото бе размазано. Макар от разстояние, Еди видя сълзите на майка си. И разбра, че да си майка не е лесно и понякога много боли, макар по принцип да е чудесно нещо. Също като да си човек...
Той въздъхна дълбоко. Разбра, че ще трябва да отиде. Кой може да подмине лесно майчина молба? Нещо, дълбоко заспало в душата му, започна да се пробужда...


2. Срещата

"Когато получите писмо от Бога, ще имате очите на ангелите. И когото погледнете с такива очи, у него ще започне зазоряването." - Петър Дънов

Докато шофираше към родния си град и своите близки, Еди се опитваше да измисли какво да каже на Уейн, какво да направи, когато се видят. Беше минало толкова време от последната им среща... А и тя не бе протекла особено добре. Мъчеше се да се съсредоточи и да измисли нещо смислено, но все не успяваше. Така и мина целият път – в нещо като транс, загледан в пейзажа наоколо, заслушан в тиха музика, подбрана от самия него... И ето че пристигна.
Беше облачен следобед. Канеше се да вали. Еди реши първо да отиде да види брат си в болницата, и след това да посети майка си. Не че щеше да му бъде по-лесно така, но тя очакваше сигурно с най-голямо нетърпение тъкмо разказа му за това как е минала срещата им. И без съмнение се надяваше да чуе нещо хубаво, което да даде знак за добро развитие на нещата между тях в бъдеще. Според Еди, тя всъщност се надяваше на някакво чудо.
Той паркира колата пред психиатрията и постоя вътре още 15-на минути. Все още се опитваше да извика някоя добра идея в ума си... Наистина чувстваше голямо неудобство от мълчанието, което съпътстваше почти всичките му срещи с Уейн. То му тежеше. Така обичаше музиката... Страхуваше се от тишината. За него тя бе като вакуум, който сякаш отнемаше всичките му душевни сили и емоции, и дори блокираше желанието му да прегърне брат си. В тихото пространство, лишено от звуци и музика, която да подреди света (му) отекваха само болезнените му спомени, сякаш лишени от смисъл... Или поне това чуваше и чувстваше той в тишината. Тя го караше да се чувства някак странно самотен и изоставен, и той просто не умееше да се справя добре с нея. Затова се стремеше да я избягва всячески. В тишината сякаш бе с вързани ръце. А музиката ги развързваше... И ръцете, и душата му... Разплиташе всички въжета и възли от неуютни мисли и чувства, или разсичаше със замах най-упоритите. Музиката бе универсалното лекарство за него, срещу всяка болка и всеки дискомфорт. Това си мислеше Еди, докато седеше в колата си пред клиниката.
Накрая се сепна от унеса, погледна часовника си и видя, че времето напредва. Нямаше как да отлага повече срещата с Уейн. Отново въздъхна дълбоко, опита се да се концентрира, защото не бе измислил нищо и слезе от колата. Когато една учтива сестра го попита на рецепцията къде би желал да се срещне с брат си, той се сети изведнъж, че като деца двамата с Уейн понякога рисуваха заедно и това бе, общо взето, цялата им комуникация. Без думи, с четки и моливи в ръка пред белия лист. Обичаха тези занимания, като всички деца, за които животът наистина все още е бял лист... Той знаеше, че често и в психиатричните болници караха пациентите да рисуват, като част от лечението. Затова се хвана за тази добра идея и попита дали имат някъде стая за арт-терапия. Когато сестрата му отговори положително, той се почувства леко ободрен. А когато го заведоха в тази стая и той съзря в средата й едно старо пиано, лицето му се озари от една плаха усмивка и една плаха надежда... Може би тази тяхна среща щеше да бъде различна от предишните, помисли си. Пианото насред стаята бе наистина чудесна изненада! Сякаш щеше да го спаси... Видя в него знак, един шанс...
Докато чакаше Уейн, Еди застана до един прозорец с много интересно цветно стъкло, през което светлината се процеждаше вътре като в църква. Той изпитваше много смесени чувства в този момент. Вълнението му се засилваше с всяка изминала минута. Дори усети как сърцето му започна да бие учестено. Не си бе давал сметка досега колко много всъщност обичаше Уейн. Иначе едва ли щеше да се вълнува толкова сега... Сърцето му се сви при мисълта, че можеше отново да се разминат и да не успее да покаже обичта и загрижеността си...
...Тогава брат му влезе. Сърцето на Еди биеше силно и бързо, както преди излизане на сцена. Забеляза, че Уейн почти не се бе променил от последната им среща, с изключение на леко посребрелите коси. В излъчването му имаше нещо по детски чисто. „Сякаш няма да остарее никога”, помисли си Еди. Най-интересното в брат му бяха неговите очи – сиви, но топли... Погледът му бе мек, но неспокоен. Сякаш нещо хвърляше сянка върху една естествена ведрост. Навярно от години. В очите му на моменти се четеше някаква дълбока тъга. Може би и самота... Но не и лудост. Те бяха като врата към един друг свят, чист и светъл, но плод на душа, все пак познала бури и мрачни дни...


Гласът в пустинята...


Двамата братя се погледнаха в очите и сякаш се търсеха, пълни с въпроси, но никой не продума. Мълчанието бе тежко, сковаващо. На Еди така му се прииска да тръгне към брат си, да го прегърне и дълго да не го пусне от обятията си. Но остана безмълвен и безизразен на мястото си, сякаш нещо го приковаваше там. Инерцията в живота, най-вероятно. Навикът все да чакаме другия да направи първата стъпка към нас, вместо да се осмелим да я направим ние. А е толкова лесно всъщност... Нужно е само да послушаме сърцето си, поне за миг, махайки предразсъдъците, страховете, суеверията и колебанията настрана. И следвайки истинската си воля...
Уейн глухо попита:
-Защо си дошъл?
Еди не намери други думи в ума си, освен най-простите:
-Отдавна не сме се виждали.
След мъничко добави:
-Мама не е добре...
Естествено, с това разговорът не потръгна.

За да наруши с нещо почти болезнената тишина в стаята, Еди импулсивно седна зад пианото. Поседя няколко минути, приведен над клавишите, без да ги докосва. Плачеше му се... И накрая започна да свири. Сякаш някаква невидима сила стоеше зад рамото му и му диктуваше. Това бе първата мелодия, която му дойде наум - „Лунната соната” на Бетовен. Тя потече като ток през него... И през пианото.
...Изведнъж заедно с красивата и така носталгична мелодия се извиси и един човешки глас. Уейн запя. Гласът му бе толкова чист и някак самотен... Изключително изразителен. Еди затаи дъх. Бе поразен. Уейн звучеше по-добре от самия него, който пълнеше стадиони с групата си понякога. А кой го чуваше тук? Никой. В тази болница бе като глас в пустиня... Като къс самородно злато, захвърлено на сметище. Еди дори се почувства някак неловко, някак виновен. Уейн трябваше да бъде на негово място, да пее пред публика. А не да пропилява дните си сред шизофреници и други тъжни и болни хора...
Докато Еди си мислеше тези неща, гласът на Уейн трептеше във въздуха. Като пречистваща болка. Като ехо от един друг, по-чист от нашия, свят. Това беше песен без думи, но стигаше по най-прекия път до сърцето... Еди си спомни за един документален филм, посветен на вълците, който бе гледал веднъж по телевизията. В него бяха разказали нещо, което му бе направило силно впечатление. Бяха казали, че когато глутницата вие срещу Луната нощем, най-красивия, изразителен и отличаващ се глас е този на Омега-вълка - последния в йерархията, отритнат и хранещ се с остатъците от „трапезата” на другите. Бяха обяснили още, че понякога той е брат или сестра на Алфа-вълка – водач на другите вълци. „Уейн звучи точно като Омега...”, помисли си брат му.
Така, без думи, двамата братя започнаха да разговарят... Музиката е езикът, на който душите общуват помежду си с лекота, и тя им бе помогнала да си проговорят директно един на друг, без патериците на обикновената реч, които правят разговорите ни понякога много тромави и трудни. Когато има вдъхновена музика и песен, те са напълно, напълно излишни.
От очите на Еди потекоха сълзи, докато свиреше на пианото и слушаше брат си. Не бе плакал отдавна. Все повече се стичаха по лицето му и капеха по клавишите... Когато вдигна поглед видя, че Уейн бе направил няколко крачки към него и го гледаше с една особена смес от топлота и състрадание. В погледа му имаше безкрайна дълбочина, озарена от меки отблясъци – като звезди, трепкащи на нощно небе. Цяла една истинска вселена надничаше от очите му. Една красива и безмълвна душа, която бе дошла в този момент да навести тялото и се опитваше да се събере някак в тези две очи...
Еди усети как в този момент рухна невидимата и всъщност изкуствена стена от мълчание помежду им и те най-сетне можеха да се прегърнат. И се прегърнаха... Останаха така много дълго... Вече нищо не стоеше между тях, а те жадуваха в сърцата си за тази братска прегръдка, имаха нужда от нея, бе им липсвала... И на двамата. По своя магичен начин музиката сякаш бе отключила врата в стената между тях и бе успяла да взриви тишината между душите им... Сякаш един нов свят се роди в този миг от тяхната прегръдка. Свят на обич, непознаваща и непризнаваща граници. Свят, в който бяха винаги заедно, прегърнати...
Еди се почувства лек. Почувства се щастлив. Почувства се цялостен и истински.
Почувства се жив...

3. Завръщане у дома

След тази така емоционална среща с брат си, Еди някак се промени. И взе за кратко време няколко много важни решения, с които зададе нова посока на живота си. Явно нуждата от тази промяна бе тляла стаена дълго време в него, без дори да я осъзнава съвсем, но сега бе настъпил нейния час. Тя се оказа по-лесна, отколкото бе предполагал, че ще бъде... Когато душата започне да диктува решенията и действията ни, животът ни се променя много бързо към по-добро. Онова, за което сме копняли и сме смятали, че не може да се случи, става реалност. Всичко си идва на мястото и започваме истински да живеем. Нужна е само малко смелост и стъпка във вярната посока и пътят сам ни повежда напред...
Еди имаше сравнително успешна кариера с групата, която създаде още след завършване на училище, макар на моменти да се чувстваше уморен от начина на живот, който я съпътстваше. Вече мечтаеше за нещо по-различно. Най-напред той реши да се откаже от сцената и групата си и да продължи да се занимава с музика самостоятелно, главно като композитор. Макар по принцип да не е лесно да се откажеш от нещо, което ти носи слава и успех, за него това решение не бе трудно сега. Нито пък следващите...
Почти веднага след това Еди предложи брак на приятелката си Вирджиния, с която живееха заедно от пет години и в която от самото начало на връзката им бе истински влюбен. Той никога не се бе чувствал добре от това да бъде всяка вечер с различно момиче, макар на доста негови колеги музиканти подобен стил на поведение да допадаше. Сега дори се чудеше на себе си защо не й бе предложил по-рано. Чувстваха се чудесно заедно, и тя бе готова да го последва навсякъде, както и той – нея. Разбира се, тя веднага прие предложението му и бе много щастлива. Скоро след това се ожениха. И заживяха в родния дом на Еди, тъй като на майка му вероятно не оставаха много дни на този свят, а той не искаше те да бъдат самотни... И в случая Вирджиния го последва. Освен това той искаше да бъде и близо до брат си, и най-сетне да имат шанс да се опознаят и да започнат да общуват някак. Еди чувстваше истинска нужда от това, и макар да не разбираше точно защо, си даваше сметка, че тя извираше от дълбините на неговото същество...
Когато се завърна у дома, заедно със съпругата си, Еди се зае и направи основен ремонт на старата къща, която естествено бе доста занемарена от години, без грижите на здрав и енергичен човек. И във вече подновената и уютна къща – сега най-сетне истински дом! – той отдели и помещение, което обзаведе със спестяванията си като музикално студио. Той вече виждаше как скоро в него ще твори сам, с брат си или с приятели, и без ограничения, както си бе мечтал. И близо до семейството си, а не далеч от него... Всъщност то се увеличи скоро след като се преместиха там. В родния си дом той стана баща. При това щастлив баща! Родиха им се близнаци – момиче и момче, които нарекоха съответно Самър и Ривър /Лято и Река/ по идея на Уейн.
Когато Еди дойде да живее с новото си семейство отново в родния им дом, двамата с брат му започнаха да се виждат редовно. Най-напред Еди ходеше често на посещения при Уейн в психиатрията. Братята общуваха все още най-вече посредством музиката и пианото в залата за арт-терапия. Понякога дори рисуваха отново заедно, както когато бяха деца. После лекарите започнаха да пускат Уейн за няколко часа с Еди навън и те най-често се разхождаха мълчаливо в парка, намиращ се наблизо, заслушани и двамата в звуците на природата.
Еди откри постепенно, че се чувства все по-удобно с брат си в тишината, и тя вече не го плашеше. Дори започна да я обиква покрай Уейн. Сигурно защото сега не чувстваше онази пропаст помежду им, която го измъчваше преди, нито болка или вина заради годините раздяла... Вместо това той все повече се изпълваше с едно прекрасно и така ефирно чувство на лекота, мир и спокойствие, когато бяха заедно. И макар и да мълчаха през повечето време, душите им сякаш си говореха и бяха близо една до друга, за разлика от преди. Понякога те отново се прегръщаха, без повод, като истински братя... Бе толкова хубаво да ги види човек отстрани. Дори без да му е известна историята им...
Еди се заслушваше вече  в тишината и сякаш започваше смътно да долавя някаква мелодия... Бе странно усещане. Това бе една много тиха и много красива мелодия. Той се опитваше да я запише като композиция, за да може да я сподели с другите... И най-вече с брат си. Опитваше...
А друг път двамата с Уейн прекарваха заедно някой и друг час в новото му студио, в родния им дом. Това бе толкова хубаво чувство и изживяване за тях... Отново в старата къща, заедно. Но сега истински заедно, за разлика от преди... Понякога хората изминават най-дълъг път, докато стигнат до своите най-близки. До семейството си... Но след изминатия път са вече наистина семейство, както сега Еди и Уейн след годините, в които не се бяха виждали и не бяха разменили и дума помежду си, нито вест по друг начин.
Докато общуването между двамата братя постепенно ставаше все по-успешно и лесно с всяка следваща среща, макар и все така почти без думи, у Еди назряваше идеята да прибере Уейн у дома. И да заживеят най-сетне заедно, като истински братя. Една сутрин той просто се събуди с това решение в ума си и вече нямаше никакви колебания. Облече се, избръсна се, отиде в клиниката и направо говори с лекарите на Уейн по въпроса. След кратко съвещание помежду си и справка за състоянието на пациента им през последните месеци, те възприеха идеята. Решиха, че няма пречка за това, стига да се случи като плавен преход, а не изведнъж. Предписаха на Уейн за всеки случай лекарства, които да пие, ако почувства нужда от това и накрая, след едномесечен пробен период, го пуснаха да се прибере у дома окончателно. Еди не бе очаквал да стане толкова лесно, колкото всъщност се получи. Лекарите, разбира се, казаха, че брат му може да ги посещава известно време след това, за да разговарят с него, ако нещо го притеснява и да проследят състоянието му в новата ситуация, но не стигна дотам. Просто нямаше нужда. Накрая те все пак признаха помежду си, че никога не са били сигурни дали този техен пациент има нужда от лечение, има ли му нещо и какво е точно. Но имаха един куп най-различни хапчета, ей така – за всеки случай.
Така Уейн се завърна у дома. Този път истински и за цял живот. Сега вече цялото семейство се събра и бе заедно, под един покрив, в един уютен дом. /Чувстваха се наистина щастливи всички заедно, отново. А също и благословени с новите попълнения – Вирджиния, която много обичаше Еди и неговите близки, и дечицата – тези така чисти и невинни душички, които също се бяха присъединили към тях.../ Това бе празник! За всички... И особено за майка им, Джейн. Тя, разбира се, бе извънредно развълнувана и често се просълзяваше. Но този път от радост... Нейният скъп Уейн, за когото се бе тревожила цял живот, си бе отново у дома, където трябваше да бъде през цялото време! Дали защото бе вярваща, но винаги се бе чувствала благословена и с двамата си сина, въпреки драмата с по-малкия... Самият Уейн се усмихваше много – тихо и сякаш на себе си, типично в негов стил. Отвориха бутилка отлежало вино, сложиха най-хубавите си дрехи и храна на масата, и празнуваха по-хубаво и щастливо, отколкото на всички дотогавашни Коледи и Дни на благодарността взети заедно. В края на празничната вечеря двамата братя изпяха няколко песни, под бурните аплодисменти на децата и на Вирджиния. А по-късно всички заспаха малко трудно, заради емоциите и вълненията, но много, много щастливи.
Джейн бе чакала този момент отдавна... Бе мечтала дълго за него. Сега тя можеше да бъде, и в действителност беше, истински спокойна за бъдещето на семейството и на децата си. Което е най-важното за една майка... За всеки родител по света навярно. Тя се чувстваше дори подмладена сега, поне духом. Но въпреки този факт, болестта й бе твърде напреднала и не след дълго тя почина. Сякаш бе чакала тъкмо този момент – да се съберат синовете й пак на едно място и да се разбират – и вече можеше да си отиде спокойна от този свят... Разбира се, Еди и Уейн бяха до нея, у дома, в последния й час. Те видяха в очите й накрая не страх и болка, а надежда и светлина... Това бе наистина важно за тях... Последните й думи бяха към тях двамата:
-Отивам при Чарли. Вие останете тук... Останете заедно.
Това бе най-важното за нея.
Погребаха я до Чарли, както бе нейната воля. Веднъж само братята бяха отишли на гроба на родителите си, за да оставят свежи цветя във ваза и да посадят други в пръстта, без Вирджиния и децата. След като привършиха работата си, те седнаха на една пейка край двата гроба и останаха така дълго, загледани в залязващото слънце. Нямаше закъде да бързат, бе неделя... Чувстваха се така спокойни и умиротворени... И двамата. У никой от семейството им вече нямаше мъка, вина, обида или горчивина... Те сякаш се бяха стопили в нищото, заедно с тъгата, и сега нямаше и следа от тях... Сякаш никога не бе имало драма в тяхното семейство. Чувстваха и знаеха само едно нещо сега – че са свързани с нещо добро и неразривно. Загрижеността един за друг... Която никога не спира. И това бе някак красиво. И дори нямаше нищо за прощаване. В този момент те ясно осъзнаваха, че семейството е нещо, с което се раждаме и умираме – неизменна даденост като тялото ни, независимо дали ни харесва или не на даден етап от живота ни и всъщност играе най-значима роля в него, а всичко останало е второстепенно. Със семейството си оставаме свързани винаги. То придружава душата ни, по нейния път през света, и дори понякога тази връзка да изглежда изгубена, рано или късно си спомняме отново за него и ако се сетим да потърсим и се престрашим – най-често получаваме от най-близките си още малко топлина и подкрепа... Дори и след години раздяла и изгубена връзка.
Чарли и Джейн вече ги нямаше на този свят. А кой знае дали сега бяха в някой друг? Но Еди ги обичаше. Обичаше и брат си.
Уейн също ги обичаше. Обичаше и брат си...
И това бе всичко.
Или поне най-важното...



4. Музиката на Живота


У детето, дори у най-малкото, също има вече оформено човешко достойнство, запомнете това! Впечатления от прекрасното са необходими именно в детството.”
Достоевски

В началото бе Словото”, твърди Библията.

Дали все пак не бе Музиката?
Кой знае... Един Бог.
Във всеки случай ние имаме нужда и от двете в живота си.
Сега вече дойде ред на Словото и в този разказ...

Така се случи, че Уейн проговори заедно с децата на брат си. Той, разбира се, можеше да говори и преди това, за разлика от тях, но започна да използва речта именно покрай близнаците. В началото той общуваше с Ривър и Самър най-лесно, защото много обичаше децата или пък понеже самият той бе като дете. А след известно време започна да разговаря и с Еди и Вирджиния повече и по-свободно. Те, разбира се, истински се радваха от това и го считаха за едно малко чудо. Ако въобще има чудеса, които са малки. Може би за доброто развитие на нещата при Уейн допринасяше и факта, че той си бе отново у дома, където можеше да се отпусне и да бъде изцяло себе си... Тези неща имат своето значение. Чрез разговорите с хора от семейството си, той постепенно разкриваше вътрешния си свят пред тях. А той се оказа така чист и красив! И напълно здрав. Дори повече от вътрешните светове на нормалните хора, както сме свикнали да наричаме мислещите и живеещите средностатистически...

Ето част от разговорите, които провеждаха Уейн и неговите племенници помежду си, по време на техните обичайни разходки край реката, течаща недалеч от дома им:
-Какъв цвят има небето? – попита Ривър, с вълнението на едно дете, което истински се интересува от отговора, който ще получи.
-Цвят на любов. – отговори му Уейн.
И заедно се загледаха в синьото горе...
-А какъв цвят има земята?
-Цвят на съдба...
И заедно взеха в шепи малко червеникава пръст...
-А морето?
-Цвят на сълзи.
-Някой трябва много да е плакал... А на какво ухаят цветята? Например полските – маргаритките, незабравките, маковете?
-На прегръдка между двама души... На усмивка между непознати... На това ухаят всички цветя. И особено букетът от свежи, полски цветя след дъжд...
-А на какво ухаем ние, децата?
-На нов живот...
-А какво предизвикват добрите ни постъпки? – включи се към потока от въпроси и Самър.
-Танц на звезди... Горе, в небето, когато заспим...
-А какъв е смисълът на живота ни? – веднъж реши да попита Ривър, който знаеше, че това е един от най-сериозните въпроси за възрастните, ако не и най-сериозния. Макар че не разбираше защо. Не разбираше и заплетените философски отговори, които бе чувал досега по време на интервюта с известни личности, по радиото или телевизията. Но разчиташе на Уейн, за да разбере... Знаеше, че той никога не дава грешни или лъжливи отговори, също като децата.
-Какъв е смисълът ли? Да обикнем еднакво и небето, и земята. Дърветата, Бог, другите хора, и себе си дори...
-Къде живее Бог?
-В сърцето ти, когато е добро и обича.
-Наистина ли?
-Да, разбира се. – отвърна без колебание Уейн.
-А колко още изгреви и залези на Слънцето ще има? Някой преброил ли ги е?
-Ангелите ги броят и записват всичко някъде, със сигурност. Но само Бог знае точния им брой засега...
-Ще го попиташ ли като го видиш? За да ни кажеш после.
-Добре, заради вас ще го попитам. Но и вие сами можете да го попитате, ако искате...
-Наистина ли? И Бог ще ни отговори?
-Да. Той отговаря на всеки, който истински се интересува от отговора...
-Също като теб, значи.
Уейн само се усмихна тихо, а децата се разсмяха с глас и започнаха да тичат около него ентусиазирано, докато накрая всички не паднаха на тревата и не се затъркаляха в едно общо кълбо от смях и искрена радост... Те бяха най-добрите учители за него, както и той за тях. И винаги общуваха като равни. Децата просто го обожаваха! И се чувстваха големи късметлии, че е все край тях. Както и той самия – с племенниците си сякаш си върна изгубеното време от своето собствено детство. Все някак някога стигаме до щастието си, щом ни е писано...

Уейн учеше Ривър и Самър на добри неща, при това съвсем ненатрапчиво. С топлите си и чисти думи ги учеше колко е важно да бъдат добри хора и да помагат на другите... Предаваше им от своята житейска мъдрост, която притежаваше навярно по рождение. Не бе пътувал никъде, извън родното си градче, но обичаше света – това бе неговата „тайна”.

Веднъж например, виждайки, че децата са натрупали твърде много играчки и бе явно, че не могат да обърнат внимание на всички и те вече само събират прах, струпани в една стая, Уейн им каза:
-Има едно общо нещо между хората и вещите. И едните, и другите трябва да тежат на мястото си и да бъдат полезни. На своето си място под Слънцето. Иначе са изгубени. Дори и да знаеш къде са...
Децата го разбраха. И по негова идея направиха следващата неделя разпродажба на непотребни вещи в двора на къщата си. Към играчките добавиха и други предмети от дома си, които не ползваха вече – Вирджиния и Еди се включиха също с ентусиазъм. Дойдоха много съседи, тъй като хората наоколо обичаха това семейство. Дойдоха и много непознати, тъй като през същия уикенд бе и ежегодния есенен панаир в градчето. Някои неща се изкупиха бързо, а други вещи, които изостанаха в края на деня направо ги подариха на хора, които все пак ги бяха харесали, но се колебаеха за покупката. Вечерта децата бяха в истинска еуфория! Чувстваха се много щастливи, защото видяха как се вдъхва нов живот на стари неща и как предизвикаха радост и усмивки у други деца, а и възрастни, сдобили се с по нещо от тяхната разпродажба. Оказа се толкова хубаво, а и лесно решение на проблема с натрупаните вещи! Беше им й някак по-леко... А и сега имаше място у дома за нови, хубави неща, които да ги радват и които да забелязват... Поне до следващата разпродажба.

Те хем се забавляваха много заедно, хем правеха наистина чудесни неща и живееха в своя красив свят без чудовища, заплахи и страхове, като в един малък рай, само техен си... Носеха у дома намерени на пътя ранени птичета и животинки и полагаха за тях най-внимателни грижи. Пееха заедно в църковния хор на единствената църква в градчето им. Пускаха редовно хвърчила във ветровити дни и четяха всяка вечер заедно най-хубавите приказки. Отглеждаха своя собствена градинка, в която се раждаха най-вкусните плодове и зеленчуци, според всеки, който ги бе опитвал и те често раздаваха от тях през лятото и есента. Радваха се на тревите, цветята и Слънцето... Лежаха по поляни и рисуваха други красиви светове, които виждаха само те...

Като вече беше малко по-голям, Ривър един път пък се оплака на чичо си:
-Съседите и учителите все ме питат какъв искам да стана като порасна. А аз не зная какво да им отговоря... Не съм решил нищо. Мисля си, че не е хубаво хората да се ограничават така, правейки цял живот само едно нещо... Нали, чичо? Животът трябва да е нещо повече... Трябва да е по-вълнуващ, да е приключение... За да се чувстваме живи. Нали така?
Децата понякога са учудващо зрели и мъдри за възрастта си. Или поне така ни се струва на нас, възрастните... Уейн обаче не се учуди, а само се усмихна на Ривър и му каза:
-Много си прав, Рив. Животът не ни е даден, за да го слагаме в рамка. И то отрано. Просто го живей и следвай сърцето си, пък рамката сама ще се сложи накрая, така да се каже. Като види цялата картина завършена... А на онези, които те питат, можеш да отговориш всичко – от боклукчия до президент, и те все ще са доволни и спокойни, че все пак имаш планове за бъдещето.
И двамата се усмихнаха и си смигнаха един на друг. После обаче пак се замисли и добави:
-Човек е най-силен, когато има нещо хубаво да даде от себе си, осъзнава това и има волята да го направи. Тогава утрешния ден значи: "имам нещо да дам..." и като всяка сутрин се събуждаш с тази мисъл, все имаш чувството, че животът ти на този свят ще е хубав... Само не се страхувай от живота. Никога не се страхувай от живота...
Той говореше на децата понякога съвсем сериозно, като на големи хора. Никога не ги подценяваше.

Друг път видяха един бездомен клошар, който минаваше през тяхното градче и който ровеше в кофите за боклук на хората – явно бе намерил по-голямо парче хляб и хранеше с него птиците – бе събрал цяло ято около себе си. Чупеше парчета и раздаваше така щедро, сякаш разполагаше с всичкия хляб на света... Уейн и близнаците го видяха, а той обърна специално внимание на случката:
-Човек винаги има какво да даде, стига да има желание и сърце за това. Дори и най-бедния и изпадналия в беда сред нас, пак има нещичко в повече, което може да даде на другите... Дори и само да е време и внимание, или една усмивка... Хората повече мислят какво да получат, а то е Божа работа. Трябва да мислим за онова, което можем да дадем от себе си – само то е наша работа...

Веднъж пък стана дума за вярата. След едно посещение на местната църква по Коледа, децата се заинтересуваха какво представлява вярата и защо е толкова важна за хората. И естествено се обърнаха за отговор към Уейн. А той им отвърна простичко, както обикновено:
-Вярата е като врата, през която от една малка и тъмна стаичка, подобна на затвор, прекрачваш в истинския, светъл и широк свят - без граници, с безброй възможности и един безкраен хоризонт напред...

Децата растяха и научаваха все повече факти за света около тях, включително и за семейната история... Те се натъжиха като разбраха, че Уейн е бил години наред в психиатрия, без близките си, и го попитаха как така не се сърди на баща им и на родителите си, задето толкова време са го оставили да живее там, самотен и изолиран от всичко. А той спокойно и уверено, след съвсем кратък размисъл, им каза следното:
- Човек прощава истински, и при това с лекота, ако просто усети и разбере в сърцето си защо и как другите грешат. Никой човек не е център на света и нещата не се случват само заради него. Те се случват поради много причини и много избори, защото всички сме свързани. И никой не представлява нещо повече или по-малко от някой друг. Никога не гледайте някой друг отгоре или отдолу... Не се поставяйте или чувствайте по-ниско или по-високо. Когато нещо ви смущава - погледнете другите, право в очите, като напълно равни, и е много вероятно да усетите и да разберете и самите вие... Човек е простил истински, не когато си мисли, че всичко, което му се случва е за негово добро,  а когато - поглеждайки в очите, в душата на другия - може да си каже: "...Разбирам те. И ти си човек, като мен, и затова и ти грешиш... Не с моите, а със своите грешки, заради своите си преживявания, мисли и причини..." Исус казва веднъж: „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък...” А е казано и в молитвата "Отче наш": "...и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници". Защото всеки някому е длъжен за нещо... Повече или по-малко. И само когато простим истински миналите рани, без остатък от лошо чувство към който и да е - само тогава сме напълно свободни да живеем истински и можем да бъдем щастливи... Разбрах с времето, че всеки си има своите основания за своите грешки. Правите неща се изкривяват, заради криви мисли и чувства, а после пак се налага да се изправят. На злото е нужна прошка. И няма кой да я даде, освен доброто - защото то може да разбере. За добрия човек не е нужна друга или по-голяма награда от самия факт, че е добър, както и за лошия няма по-голямо наказание (и не е нужно друго!) от самия факт, че мисли и върши зло, и че му липсва знание, топлина, светлина, любов... Наистина, има хора, които са по-благородни от други, но въпреки това всички сме равни по някакъв начин, и на някакво ниво, защото у всеки са заложени различни качества по рождение, а и различни неща развиваме у себе си, по свой избор или по неволя, докато живеем. И дори не зная дали е редно да говорим въобще за добри и лоши хора. Ние всички се раждаме чисти и съвършени, но имаме свободна воля и затова някои се променят в лоша посока, по една или друга причина. Всеки започва да носи различен „багаж”. Затова мисля, че доброто е преди всичко въпрос на избор, а не на същност.
Уейн замълча, а след мъничко добави:
- Но на родителите ми и брат ми няма какво да прощавам. Зная, че те винаги са ме обичали и са желаели да бъда добре...
И децата го разбраха.
~
Понякога и Еди разпитваше Уейн за разни неща. Все така се случва, че който дълго е мълчал, като проговори предимно отговаря на въпроси. Една от темите бе естествено тази за времето, което по-малкият брат бе прекарал в психиатрия, изолиран от семейството си.
-Беше ли много самотен през всичките тези години? – веднъж се престраши да попита Еди със свито сърце.
-Много рядко. Край мен често има ангели... Усещам присъствието им и понякога дори се опитвам да общувам с тях... Без думи, разбира се... Те лесно разбират всичко, и то правилно.
-Значи си бил в лудница, защото си по-чист човек от обичайното! – възкликна Еди. Не бе очаквал да стигне до подобен извод...
-Сигурно си имал трудни моменти все пак... – успя да скрие учудването си Еди.
-Всъщност да... Когато бях много млад имаше един период, в който се чувствах наистина изоставен. От всички... От вас, и дори от Бог. Това продължи една есен, една зима, една пролет и едно лято... Най-тъжните в живота ми. После някак ми мина.
-Сигурно не бих издържал на твое място толкова време там, съвсем сам...
-Много често човек издържа толкова, колкото се налага и се справя с всичко всъщност... –отвърна тихо Уейн, сякаш на себе си.
-А обвинявал ли си някога мама и татко, че те оставиха там? Чувствал ли си се обиден от това?
След кратко мълчание Уейн каза:
-Не, никога. Наистина. Бях само тъжен понякога. Липсвахте ми. Но не знаех как да ви го кажа.
На Еди му се доплака...

В друг разговор Уейн обаче не забрави да му благодари за времето, което прекарваше с децата му:
-Благодаря ти за възможността сега да общувам с Ривър и Самър. Те са толкова прекрасни... Най-хубавото нещо е да видиш по-красивото лице на света, отразено в детските очи и в детската усмивка... И да знаеш, че и ти допринасяш за това. А детският смях сякаш в един миг пречиства света... И остава само доброто в него.
А веднъж Уейн сподели с него нещо, което силно го впечатли и се запечата дълбоко в паметта му:
-Понякога чувам Музиката на Живота. Така я наричам. Със сърцето си я чувам... Тогава то прелива от всичко онова, за което разказва тази музика... От любовта, която държи Живота да не се разпадне... Толкова много красиви истории са се случили вече и имат да се случат... Аз ги виждам. И сърцето ми пее... Понякога и аз започвам да пея... Тези моменти са едни от най-хубавите в живота ми. Всеки има възможност да я чуе, но не всеки я чува тази музика... Щастлив съм, че я чувам! И благодаря на Бог за нея, защото не зная на кого другиго...

В един слънчев късен следобед Уейн и децата се прибираха от разходка край реката, след като отново бяха пускали хвърчила. Еди излезе на двора, за да ги посрещне, облегна се на оградата и се загледа в тях. Отдалеч си личеше магията помежду им... Те бяха от едно тесто, както се казва. Ангелски чисти... Току-що бе прочел в една брошура, която извади от пощенската кутия пред дома им и която приканваше хората да четат Библията, следните думи: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” Сякаш бяха написани тъкмо за Уейн и децата, които идваха насреща му...
Една сълза се търкулна по бузата му... „И можех да пропусна всичко това, ако не бе писмото на майка с размазаното на места мастило...”, помисли си той. Чувстваше се безкрайно благодарен и благословен, че ги имаше в живота си. Еди никога нямаше да се чувства така истински щастлив без Уейн. Макар и с прекрасни деца и съпруга. Не и по този завършен начин, както сега. Той отвори обятия, за да прегърне брат си, сина си и дъщеря си, които идваха по пътеката по залез слънце... Тясната пътека към дома... По която ни води напред, във вярната посока, само музиката, която чува сърцето...
Сега и Еди чуваше тази музика, за която му бе разказал Уейн...
Музиката на Живота.
Чува я чистото човешко сърце, когато е притихнало...



Кристина Митева
София, 2013


 /разказът е част от първата ми книга "Планетата Земя е тъжно-синя"/